Пламена Даниелова Иванова

Три дни до “дългоочакваната” т. нар. Нова Година, която присъства в речника и съзнанието на всеки, когото срещнем в ежедневието си. Е, какво? Всъщност, наистина ли го възприемаме като нещо ново? Не е ли стереотипно всяка година в края на месец декември да се питаме ,,Къде ще си на Нова Година; с кого; колко човека ще сте?” и още толкова също досадни въпроси. Или както казва един стар приятел: Промяната в идната година е само една цифра в календара. А като споменах промяна, защо всички си правят несигурни планове и високопоставени цели, от които така или иначе ще се откажат 10 дни по-късно?!  Най-често съм слушала и продължавам да слушам: 1. Спирам цигарите, пиенето и вредната храна. 2. Спирам да бъда лош към хората, ще се променя. 3. Започвам сериозни грижи за себе си и тялото си. 4. Започвам работа. 5, 6, 7... и още десетки цифри и числа могат да запълнят цял списък с “обещания”. Не бих казала, че съм негативно настроена, но защо трябва да възприемаме 2019 и всяка следв

2   месеца по-рано те чакам насред тъмната улица, осветявана от премигващите,  вече изтощели стари лампи. Всеки път пристигаш с няколко минути закъснение, а АЗ през това време се наслаждавам  на последната за вечерта(защото с теб не пушех),  почти гаснеща цигара, която докосва устните ми, когато ТИ отсъстваш. Качвам се в колата и мълча,  знам накъде караш; влизаме в стария двор  на една не толкова изоставена къща, която съживихме с настроенията си. Цветът на настроенията беше различен: от черен - до най- бледорозовия нюанс. 2 месеца по-късно не чакам и ти не пристигаш. Аз отново се наслаждавам на цигарата си, за която устните ми вече копнеят. Отново мълча, а уличните лампи продължават да мигат,  сякаш ми напомнят, че всичко си е същото. Цвета на настроението ми ли? Същото това,  което витае във вече изоставената къща, изобилствана единствено от черни нюанси.