Пламена Даниелова Иванова

Колкото повече наближава 14-и февруари, толкова повече жени замлъкват относно това мъжете какви гадни твари са - факт . А, бе... стават едни добрички... чак не вярваш, че това е твоята жена. Какво й има, та не се оплаква, а постоянно се усмихва и угажда, дори когато продължаваш да си недоволен? Е, как какво й има? - Дошло е време за Свети Валентин! Наистина, заслужава ли си да залепиш няколко фалшиви усмивки за един букет от рози, вечеря, рокля и друг все толкова очакван подарък? З амисляте ли се какво всъщност може да Ви подари един мъж?  Не познавам нито един, когото да няма възможност за материални облаги. Но съм срещала много, които не могат да дадат нищо повече от това. Защо да си изразходват чувствата и въображението ,  след като срещу тях стои празна касичка, която е в очакване да се напълни с банкноти, а не с ЛЮБОВ !  Именно така сме ги научили ние, постоянно желаейки още и още. Днес жената е изцеждаща, искаща, задушаваща. Днес жената не е в състояние да предразположи мъжа

Има ли хормон с твоето име? Излизайки сред толкова обикновени хора, сякаш... нещо липсва на тази пуста обстановка! Не знам какво е ,,то''. Но така или иначе бих отпила няколко глътки алкохол в бара, намиращ се на 12-ия етаж. Реших да се кача с асансьора, а н якой слизаше с него. Когато вратите се отвориха, дозата Адреналин вече се бе изляла по слабите ми места. Уханието на мъжки парфюм докосна всеки рецептор от обонятелната ми система. А задният дял на Хипофизата, сякаш се събуди от дълбока наркоза. Голямото количество Вазопресин и Окситоцин(известен като ,,хормон на любовта''), се събраха и създадоха усещането за близост и щастие. Направих крачка напред, тъй като изглеждах доста глупаво, стоейки без реакция, а всъщност Симпатикусът от Вегетативната нервна система в мен работеше безотказно. Или по-скоро, малкото количество тироксин ме издаваше. Очевидно стана за секунди, дори не усетих, че ти премина, а аз вече бях натиснала бутона за затв

Три дни до “дългоочакваната” т. нар. Нова Година, която присъства в речника и съзнанието на всеки, когото срещнем в ежедневието си. Е, какво? Всъщност, наистина ли го възприемаме като нещо ново? Не е ли стереотипно всяка година в края на месец декември да се питаме ,,Къде ще си на Нова Година; с кого; колко човека ще сте?” и още толкова също досадни въпроси. Или както казва един стар приятел: Промяната в идната година е само една цифра в календара. А като споменах промяна, защо всички си правят несигурни планове и високопоставени цели, от които така или иначе ще се откажат 10 дни по-късно?!  Най-често съм слушала и продължавам да слушам: 1. Спирам цигарите, пиенето и вредната храна. 2. Спирам да бъда лош към хората, ще се променя. 3. Започвам сериозни грижи за себе си и тялото си. 4. Започвам работа. 5, 6, 7... и още десетки цифри и числа могат да запълнят цял списък с “обещания”. Не бих казала, че съм негативно настроена, но защо трябва да възприемаме 2019 и всяка следв

2   месеца по-рано те чакам насред тъмната улица, осветявана от премигващите,  вече изтощели стари лампи. Всеки път пристигаш с няколко минути закъснение, а АЗ през това време се наслаждавам  на последната за вечерта(защото с теб не пушех),  почти гаснеща цигара, която докосва устните ми, когато ТИ отсъстваш. Качвам се в колата и мълча,  знам накъде караш; влизаме в стария двор  на една не толкова изоставена къща, която съживихме с настроенията си. Цветът на настроенията беше различен: от черен - до най- бледорозовия нюанс. 2 месеца по-късно не чакам и ти не пристигаш. Аз отново се наслаждавам на цигарата си, за която устните ми вече копнеят. Отново мълча, а уличните лампи продължават да мигат,  сякаш ми напомнят, че всичко си е същото. Цвета на настроението ми ли? Същото това,  което витае във вече изоставената къща, изобилствана единствено от черни нюанси.

  Б езспорно самото заглавие ни въвлича в хиляди мисли и аргументи над своя смисъл. Факт е, че човек сам прави себе си. Разбира се, употребена е  метафора, хората не можем да се “правим”, самият смисъл е, че сами се изграждаме като характери, като човеци. Най-вече като личности. И на 70-годишна възраст човек има какво да научи дори от 7-годишно хлапе. И не просто да научи вършенето на някаква дейност, а нещо наистина ново и непознато, свързано с ценностната система, малките неща, а дори и някой скромен комплимент. А като стана дума за комплименти, чрез тях е доста лесно да се харесаме. Но дали наистина ще ни се получи, ако вече сме се изградили като характери, и то в отрицателната насока? Никой няма да приеме нашия комплимент сериозно, всичко което изричаме ще бъде фалшиво и недооценено. Оттук идва и самата мисъл, че сами се изграждаме като личности. На първо място не трябва да бъдем егоисти! Това е много важен фактор от нашето ежедневие и живот. Когато отсрещния партньор, приятел ил

За мен декември е щастие. Месец, който никога не изживяваш, защото приказката тъкмо започва, а той си отива. И когато преброиш до 5 той отново идва при теб. Декември. Дванайсетият месец от годината. За някои любим, за други не толкова. Питаме се кога минаха всички тези дни, седмици, месеци. Питаме се кога изживяхме всички моменти от годината, кога минаха и кога ги преживяхме. Кога всичко това успя да се промени, а дори всичко да си е постарому. Всичко да е толкова старо, ново, незаменимо, не от такава важност, силно, но и безразлично. Започваме да си задаваме въпроси, които досега не са били в съзнанието ни. Правим си сметка за прекараното време с любимите хора, сърдим се на себе си за изгубеното време, прекарано с неточната компания, хиляди образи преобладават в съвестта ни. За мен декември е щастие. Месец, който никога не изживяваш, защото приказката тъкмо започва, а той си отива. И когато преброиш до 5 той отново идва при теб. Коледа е любимият ми празник сред зимните. На трапез