Българският провинциализъм

Провинцията е един малък, хранителен и същевременно денонощен магазин, в който ти живееш като цар.

Да живееш в провинцията не е толкова зле, колкото повечето от нас мислят. Да, всичко си има своите предимства и недостатъци, но тук възрастта определя много важни фактори, които не трябва да се подминават. Сутрин ставаш, пиеш си кафето, оправяш се за работа, тръгваш, няма трафик, стигаш без нерви, спокойно е и като цяло самата атмосфера от това малко селце създава у теб едно чувство за спокойствие и сигурност, че денят ти ще мине чудесно. А дали наистина е толкова спокойно, колкото изглежда? Ставаш, пиеш си кафето...но петелът от двора не спира да кукурига. Оправяш се, но баба Пенка от съседната къща чука на вратата и те моли за една връзка магданоз, понеже не й се ходи до магазина. Възрастна жена, добра душа, какво да я правиш, даваш й каквото желае и й пожелаваш хубава и успешна седмица. А какво й е на нея? Всъщност не на самата нея, а на всички провинциалисти?! Всеки един възрастен човек предпочита да живее в провинцията. Голяма къща, широк двор, магазинът е на отсрещната улица, приятели и познати, с които се познава от младини т.н. Когато всичко хубаво е събрано на едно място ти живееш един наистина пълноценен живот, дори и да ти остава малко от него. Провинцията всъщност е съвкупност от всички малки, но толкова ценни неща. Най-близкият ти човек там е съседът, както в буквалния така и в преносния смисъл. Близък ще рече да бъде на лице с това, което ти се случва, дали ще е авария, дали няма да имаш малко брашно за мекичките, които искаш да приготвиш за семейството си, а дори и да те е сполетяло безгранично щастие – пак ще му се похвалиш. Провинцията е един малък, хранителен и същевременно денонощен магазин, в който ти живееш като цар. Винаги ще намериш това, от което се нуждаеш, винаги някой от улицата ще ти помогне с мазилката вкъщи или сглабянето на мебелите, винаги ще имаш компания до себе си, но никога няма да останеш сам. Дори няма нужда да заключваш входната си врата. Толкова си спокоен, че никой няма да влезе с взлом, за да ти открадне нещо, а просто заспиваш без опасения за своето богатство, което притежаваш в малкия си рай. Провинцията е детство, щастие, спомени. Това е любимото място на всяко малко дете. При баба и дядо, домашно приготвената питка с медец, току що откъснатите от градината домати, прясно приготвените яйчица от кокошките, с които по цял следобед се гониш. Там щастието не е в парите, а в това да го притежаваш, защото имаш всичко, от което се нуждеш. Но не всичко хубаво е ‘‘розово‘‘. Проблемът на по-младите е, че всичко, което се случва във взаимоотношенията им с дадени хора тръгва от единия край на местността и задължително ще стигне до другия. Абсурд е да бъдеш анонимен. Всяка една подробност се знае, а дори се украсява, в зависимост от човека и впечатленията на околните за него. А като стана дума за впечатления и човешка зависимост, хората в провинцията наистина са едни ограничени будни птици, на които каквото и да им кажеш те са най-високо на ябълковото дърво и не може да се разговаря с тях. Възпитанието задължително преобладава, но не в положителна насока. Тук идва ред на цинизмите, диалектът и обръщението на един човек към друг. Това може би проваля цялата тази красива приказка, която колкото и да няма край, все пак някой ще дойде и ще я обърне с буквите наобратно. Разхождаш се на въздух, но от съседната пряка се провикват двама познати с цинични обръщения един към друг. След 5 минути срещаш група от възрастни хора, седящи на пейките на площада и клюкарствайки случилите се неща от деня, а дори и самия теб. Въпросът познат на всички ‘‘Ти на чии ‘ора беше?‘‘, го чуваш почти всеки ден, ‘‘Как е малката ти сестричка, пораснаха ли й зъбки?‘‘ и какви ли още не въпроси за теб и семейството ти. Обгърнат си от постоянно внимание, всеки човек, с който се разминеш ти се усмихва и ти пожелава хубав и ползотворен ден. Там е щастието, където ти го пожелават. Да живееш в провинцията не е толкова зле, колкото повечето от нас си мислят.